Направо към съдържанието

Виктор Абакумов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Виктор Абакумов
съветски офицер
Роден
Починал
ПогребанСанкт Петербург, Русия

Религияатеизъм
ПартияКПСС (1930 г.)
НаградиЧервено знаме
Червена звезда

Виктор Семьонович Абакумов (на руски: Ви́ктор Семёнович Абаку́мов) е съветски офицер – генерал-полковник (1945), заместник народен комисар на вътрешните работи (1941 – 1943), на отбраната (1943 – 1946), министър на държавната сигурност (1946 – 1951), началник на СМЕРШ, депутат във Върховния съвет на СССР. След смъртта на Сталин е осъден на смърт и екзекутиран през 1954 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Абакумов е етнически руснак,[1] роден на 24 април 1908 г. в Москва.[2] Образование има до тогавашен 4 клас (днес 8 клас).[3] През 1921 – 1923 г. е доброволец-санитар във 2-ра московска бригада на силите с особено предназначение (т.нар. „осназ“). После е обикновен работник.[3]

През 1923 г. заедно с други комсомолци е приет на работа в ОГПУ (предшественик на КГБ), поради постоянните чистки по онова време в органите за сигурност. Прави бърза кариера. През 1934 г. са разкрити негови нарушения, че е използвал конспиративните квартири за срещи с жени, и е прехвърлен в Главното управление на трудово-изправителните лагери като пълномощник на 3-ти оперативен отдел.[3]

През 1937 – 1938 г. е оперативен пълномощник на 4-ти отдел (секретно-политически) на 1-во управление на НКВД. Абакумов, след идването на Лаврентий Берия в НКВД, е изпълняващ длъжността началник на Управлението на НКВД в Ростовска област. Методите на работа на Абакумов стават широко известни с тяхната крайност и жестокост. По-късно, дори като министър той продължава сам да води разпитите на задържаните и често употребява физическо насилие.[3]

От 25 февруари 1941 г. е заместник народен комисар на вътрешните работи и началник на Управлението на особените отдели на НКВД, преобразувано в Управление СМЕРШ (за контраразузнаване) през юли 1941 г. Ръководените от Абакумов служби осъществяват контрол върху дейността на органите за сигурност във флота и армията, както и във вътрешните войски.

От 19 април 1943 г. е заместник народен комисар на отбраната и началник на Главното управление на контраразузнаването „СМЕРШ“. Тази служба се занимава с контраразузнаване, извършва „филтриране“ на съветските войници, освободени от плен, а също така унищожаване на ненадеждните елементи от завладените от СССР територии. През 1944 г. участва в депортирането на народи от Северен Кавказ, за което е награден с ордените „Кутузов“ и „Червено знаме“. Подготвя материалите по делото срещу ръководителите на авиационната промишленост през 1946 г.

На 4 май 1946 г. сменя В. Н. Меркулов на поста министър на държавната сигурност. В края на 1946 г. следи следствието срещу Трайчо Костов и изфабрикуването на материалите по неговото обвинение (в България са изпратени тайно 4030 войници от 2-ри мотострелкови полк „Спецназ“ на МГБ, които да отблъснат евентуална съпротива на трайчокостовистите).[4][5]

През 1950 – 1951 г. е обвинен във фалшифицирането на т.нар. Ленинградско дело, в резултат на което много невинни са арестувани и екзекутирани. Много от осъдените са от партийно-стопанския актив. През 1948 г. по поръчка на Сталин организира убийството на Соломон Михоелс.

Заради несправяне с работата по изфабрикуваното от Сталин Дело срещу лекарите е снет от поста. На 12 юли 1951 г. е арестуван заради „ционистки заговор“ и „държавна измяна“ в Министерството на вътрешните работи по донос на Михаил Рюмин. По време на следствието върху него са използвани силови методи и скоро става пълен инвалид.[6]

След смъртта на Сталин и арестуването на Берия той не е освободен. Обвинен е във фалшифициране на съдебни дела, терористични актове, измяна към родината и е разстрелян. Едва през 1994 г. е частично реабилитиран и му е снето обвинението в измяна.

Източници[редактиране | редактиране на кода]